ОНЛАЙН ПРИЯТЕЛКА

КРАДЛА НА МЪЖЕ

2012-02-20T23:16:00.005+02:00

Преди години моя приятелка имаше едно разкошно бижу, което всеки път гледах с нескрита завист, когато слагаше с повод или без. Така ми се искаше да го усетя около врата си, представях си с кои от дрехите ми ще си отива, местата, на които мога да отида с него, поводите, по които бих го сложила.
Един ден разглеждах нещата й, взех бижуто и тя влезе в стаята. А аз се почувствах като хваната на местопрестъплението и първосигнално го пъхнах в джоба си. Приятелката ми нямаше да знае какви са мислите в главата ми, нито желанията ми към нейната вещ, но аз - гузна и притеснена - откраднах бижуто й. Със сигурност е имало моменти преди да си тръгна, в които можех да върна колието, да го подхвърля някъде из стаята, да го пусна в някой от джобовете на дрехите й в коридора. Но бях толкова парализирана от глупавата си постъпка, че не намерих сили да поправя грешката.
Прибрах се вкъщи с бижуто, което тежеше в джоба ми, както отвътре ми тежеше гузната ми съвест. Прибрах колието в една кутия, която скрих в най-високия рафт на гардероба си, прикрита зад куп дрехи. Покривах следите си, като престъпник, който заравя тялото на жертвата, която преди малко е убил.
Никога след това не сложих бижуто. Нямаше как да изляза с него, защото не знаех къде и кой ще срещна, дали няма да попадна на място, където някой ще снима и до кого ще достигнат след това тези снимки. Колието завинаги остана в онази кутия, дори, когато бях сама изпитвах някакво вътрешно отвращение от себе си и не исках да го допирам до кожата си.

Понякога искаме чуждото. Мислим си, че ако успеем да го откраднем, ще го притежаваме. Но това, което не е твое никога няма да те направи щастлив. Няма да можеш да го покажеш на света и ще се налага да го криеш в сянката на гузната си съвест и съмнението останал ли ти е достатъчно морал, за да заслужаваш да се радваш на придобивката си.

Не искам да сравнявам хората с вещи. Но има хора, които колкото и да желаем вече принадлежат на друг.
Не искам да съм крадла. Особено на мъже. Не си ги представям прибрани в кутия в гардероба. Мога да пазя тайна, мога да приема да си затворя очите пред морала, мога да обърна гръб на косвените жертви. Мога, но този път няма да го направя, въпреки че искам...

КОГАТО ЕДНА ЖЕНА ОБИЧА...

2012-02-19T16:04:00.004+02:00

Когато една жена обича...
...тя прави глупави неща
...забравя за логиката
...започва да се съмнява в себе си
...не вижда никой друг освен него
...затваря очите си за неговата грубост
...престава да носи високите си токчета
...е готова да разбие не само сърцето си
..."завинаги" се превръща във възможен срок
...се усмихва безпричинно
...не се страхува да се сблъска със страховете си
...започва да мисли за деца
...постоянно чува музика в главата си

Когато една жена обича иска да има своя страна в леглото. Да остави следи в целия му апартамент - да има своя закачалка с хавлия в банята, четка за зъби, която да не разнася в чантата си, крем за лице на нощното шкафче и сешоар в гардероба.
Когато една жена обича не осъзнава, че дори след като е оставила всички следи за себе си в апартамента му, ще се намерят такива, които да не ги забелязват, докато оставят следи от лак за нокти по стената над леглото му.

Когато една жена обича...
...тя не винаги е обичана. Поне не от този, когото тя обича!

НЕ ТЕ ОБИЧАМ! И АЗ!

2012-02-12T23:03:00.003+02:00

Не е случайно, че когато хората сключват брак си разменят пръстени.
Важно е да имаш нещо, което всеки ден да е пред погледа ти и да ти напомня, че има един-единствен човек за теб, с който сте свързани от нещо много по-силно от мастилен подпис в гражданското. Да ти го напомня особено в дните, когато въпростният човек не е пред очите ти.
Когато срещнеш любовта забравяш колко си се борил за нея преди това. И още по-лошо - забравяш, че трябва да продължаваш да го правиш по-отдадено от всякога. Защото любовта не обича тези, които се предават - на ежедневието, на разстоянията, на предразсъдъците, на битовизмите. Любовта прегръща компромисите по взаимно съгласие.
Миналият Свети Валентин написах любовно писмо, което пропътува хиляди километри, за да стигне до този, който трябваше да го получи. В него пишех за времето, в което двамата ще остареем заедно. И го вярвах.
Този Свети Валентин ще пропусна момента с любовните писма. И с любовта. И с вярата. Просто ще остарея с още една година.

- Не те обичам!
- И аз не те обичам!
- Чудесно, искаш ли да прекараме заедно Св. Валентин?

ГЛУПАЧКИТЕ ВИНАГИ СА НА МОДА

2012-02-11T18:34:00.007+02:00

Не чувствам нищо, колкото си щеш мъчи ме.
Предадох се.
След всички опити рано или късно всички стигаме до тук. Вратата, през която не искаме да преминем дори да е широко отворена.
Знам, че не е правилно. Но това не го прави по-малко трудно. Нито по-малко желано.
Ситуацията е такава, че върви към своя край. Връщам се в началото и се опитвам да си спомня дали виждах предупредителните знаци. Светеха като неонови табели на казино в Лас Вегас. Защо си затворих очите ли? Не го направих, просто ги оставих да изгорят от светлината. И като слепец продължих напред, опипвайки всяка възможност да скъсам реалността и след това да я зашия с илюзии.
Ти си като онези прекрасни рокли, на които се възхищавам в магазина, но никога не си купувам, защото няма къде да облека. Стоиш на витрината, за да ми напомняш за живота, който желая, но не мога да имам. Колкото и да се повдигам на пръсти винаги ще бъдеш прекалено висок, за да те целуна. А ти никога не поглеждаш надолу...
Дори не е нужно да те предизвиквам да си лош с мен, за да ме разочароваш. Справяш се прекрасно и с природния талант, който имаш. А на мен ми омръзна да те извинявам с това, че всъщност не си такъв и всичко това е поза. Може би просто си тъпанарът, който е тъпанар, а не свестният тип, който се прави на тъпанар.
Не чувствам нищо, колкото си щеш мъчи ме.
Глупачките винаги са на мода!

ЛЮБОВТА НЕ Е МОЯТА ТЕМА

2012-02-02T22:51:00.007+02:00

Споделям леглото си с Пабло Неруда. И неговите "100 сонета за любовта". Всичките до един посветени на третата му съпруга Матилда. Първоначално тя е негова любовница, но когато втората му жена разбира за връзката им слага край на брака им и дава път на любовта. След 20 години семеен живот. Как се отказва човек от подобно нещо? Как се разделя с почти половината си съзнателен живот? Предполагам лесно, когато пред теб е жена, за която пишеш сто любовни сонета, които звучат така:

"Обичам те, без да гъдая откога, къде или колко,
обичам те просто, без всякаква цел и без гордост,
така те обичам - а иначе аз не умея -

така сякаш ни аз, ни ти сме отделно,
ръката ти, спряла на моята гръд, е и моя,
очите ни, слели се, сънища виждат еднакви."

Няма никакво съмнение. Матилда е била музата на Неруда.
И аз винаги съм искала да бъда музата на някой. Някой да ми напише песен, да ми нарисува картина, да ми посвети поема или разказ. Да ме обича така, че тази любов да го кара да се събужда през нощта и да твори, твори, твори...
Днес осъзнавам, че може би по-ценно ми е да имам аз муза. Някой, който да ме предизвиква да искам да изпълня с думи всички бели пространства пред мен, да разкъсва сърцето ми с провокациите си, да подхранва несигурността ми, от която се раждат най-силните ми откровения. Някой, заради който пеперудите в корема ми да са готови да дърпат тежки скали. При това да го правя в ясното съзнание, че никога няма да променя този човек. Нито отношението му към мен. Нито липсата ни на бъдеще.
Точно преди седмица имах много красив ден. От онези, които не са ми се случвали от години - спокоен, пълен с нови емоции, отпускащ, замечтан...опитах се да го опиша няколко пъти тук и черновите стоят самотни и недовършени. Истината е, че не знам как да пиша за чистата, неопетнена любов, лишена от драма. И по-лошото - не съм сигурна, че вече знам и как да я изживявам. Сетих се за Teya Diya и нещата, които пише, когато говори за съпруга си. За категоричния и красив тон, с който гланцира чувствата си. Звучи истински. А при мен само болката и тъгата звучат така. Може би защото най-силно ме вдъхновяват тези, които най-безчувствено ме нараняват. Жалко. И за тях, и за мен. Но може би не и за блога...

МАСА ЗА ЕДИН

2012-01-23T01:11:00.003+02:00

Обичам приятелите си. И техните истории. И това, че не се сърдят, когато ги споделям със света.
Една от най-близките ми приятелки замина в командировка в началото на годината. Обикаля Европа и събира материал за дълги разкази на няколко бутилки вино като се върне. А някои идват в аванс, като трейлър на филма, който ни очаква след завръщането й.

"Та значи съм в Ирландия. При все още непонятни причини за мен са ме настанили в някакъв спа хотел /може би, за да си казвам колко много трябва да работя, за да си позволя да почивам на такова място, докато гледам как хората се размазват/. След цял ден полети решавам, че трябва да вечерям и отивам в ресторанта. Поне на трима души обяснявам, че съм сама, слагат ме на една маса в едно ъгълче и съвсем дискретно махат цветятата от нея. Трябват ми 5 мин. да осъзная, че всички са по двойки, не само това, ами и самият ресторант е направен само за такива, всички маси са за двама...WTF?!? Ще поръчвам, четейки осъзнавам, че разбира се и порциите са за двама, идва една мила девойка да ме обслужи и някак си се опитвам да й обясня, че не мога да изям толкова храна и да вземат да ми донесат половината, тя любезно ми предлага да махне и виното.... а не виното може да донесете и за двама, ще имам нужда, не за друго. Момичето на съседната маса, само как не й тръгна една сълза, докато ме гледа, с широко отворени очи, очаквах всеки момент да ми хвърли коричка хляб...или поне да ми отстъпи приятеля си, с когото така и така си говориха за времето /в Ирландия сте подяволите - винаги облачно с превалявания, какво има да му обсъждате/. За първи път чак ми стана хубаво, че съм сама. Или поне не съм с мъж :))) Вие много си ми лиспвате.
Утре ще ги разбия на закуската....."

Очаквам продължението. Може пък да има още някой в хотела без +1.
А когато си дойде, ще си вземем маса за 4-ма (+1 в проект) и ще се подиграваме на досадните влюбени двойки около нас.

ХАРЕСВАМ ТЕ

2012-01-20T23:53:00.005+02:00

Искам да замина на пътешествие. Извън тялото и съзнанието си. Да спра да бъда себе си и да престана да се обличам всеки сезон в едни и същи съмнения. И в някои от новата колекция.
Казваш ми, че ме харесваш, но знаеш ли какво харесваш всъщност? Дали са устните ми, очите, косата? Или това, което си видял от мен - ентусиазъм, желание, енергия?
А това, което не си? Замисляш ли се за него? Искаш ли да опознаеш и останалото?
Лесно е, когато в уравнението е някой, който е жесток и рационален към теб. Тогава няма от какво да се притесняваш, защото знаеш, че дори и да го разочароваш, няма място за вина, защото той също ти го е причинил.
Трудното идва, когато осъзнаеш, че срещу теб е някой мил, приятен и позитивен човек. И те хваща страх. От това, което си, в което си се превърнала, заради онези лесните.
Как да причиниш на някой себе си, когато знаеш какъв си. И как да стоиш далече от него, когато нещо ви дърпа един към друг?

ЧУЖДИТЕ ЛЕГЛА

2012-01-17T00:49:00.002+02:00

Тези дни много мисля за отношенията между хората. За странните модели на комуникация, в които попадаме без да знаем как да управляваме. За трансформациите в поведението на човека срещу нас, който се държи по един начин, когато сме в компания и по коренно различен, когато сме само двамата.

Познавам хора, които адски лесно скачат в чуждите легла. Но това съвсем не означава, че познават човека, в чието легло са. Или че искат да го опознаят. Оставят трохи по чаршафите след закуската в леглото, но не оставят спомени.

Лесно е да скачаш в чуждите легла. Не те интересува кой е бил там преди теб, не държиш да се върнеш отново. Възглавницата никога няма да слегне по овала на главата ти. Няма да имаш своя страна от леглото. Ще се събуждаш от звука на различни аларми и всяка ще те стряска отново и отново.

Няма пряк път до леглото ми.
И в него не се допускат чужди хора.

НЕ ХАРЕСВАМ МЪЖЕ, КОИТО МЕ ХАРЕСВАТ

2012-01-14T17:53:00.004+02:00

Ако погледнете мъжете в живота на една жена винаги ще откриете модел.
За някои това са:
пари
насилие
възраст
професия
цвят на очите
име
За мен:
не харесвам мъже, които ме харесват.
Харесвам мъже, които ме предизвикват да се движа напред, а това задължително е свързано с гонене. Не с преследване, а с развитие. Мъже, които ме вдъхновяват, на които се възхищавам. Дори на нещо дребно като това с каква категоричност и решителност избират подарък за рожден ден.
Предполагам обаче, че тези мъже, също като мен не си падат по жени, които ги харесват. Твърде лесно е. А те винаги се стремят към нещо по-високо.

ДВЕ ВЛЮБЕНИ ЖЕНИ

2012-01-12T19:31:00.005+02:00

Две от най-близките ми приятелки идват при мен с едно и също откровение в два поредни дни. Влюбена съм!

И двете го казват като някаква тежка диагноза. Все едно лекарят им е съобщил, че им остава още месец живот и след това сърцата им ще спрат завинаги.
Едната ми признава, че за първи път от известно време не чувства вина за емоцията, която я е превзела. За сега го обича тайно и пасивно.
Другата снощи му е казала нещата в прав текст. И сега твърди, че се чувства като глупачка. Все едно е лошо да си смел, емоционален и да обичаш. Завиждам й за решителността. И за откритите карти на масата. Дори и да й се падне губеща ръка ще знае, че поне е заложила всичко.

Иска ми се да ги прегръщам и двете. Дълго, до спиране на въздуха. И да им кажа: "Момичета, този филм сме го гледали. И сме го играли. И пак ще участваме в него!" Колкото и разни любовни касапи да правят от сърцата ни пържоли, няма сила, която да ни откаже. Защото всичко, което сме, сме защото обичаме.

Добре че точно в момента не съм влюбена.
Но не отдавна, когато той ми повтаряше: "Ти си влюбена в мен" аз отричах. Просто защото такава беше уговорката - не се влюбвай в мен. Колко тъпа уговорка!

Мили мои момичета, да си влюбен е прекрасно. Да е еднопосочно е гадно. Да е сложно - още повече. Но никога, никога не трябва да съжалявате, че сте се влюбили. Дори и той да има приятелка, или много приятелки, дори да е неблагодарен задник или прекалено добър. Всяко влюбване е изпитание, а след всяко изпитание идва и награда. До тогава препоръчвам червено вино, повече музика и за мен - повече сняг под дъската!

ДИЛЪР НА ЛИЦЕМЕРИЕ

2012-01-12T00:34:00.003+02:00

Направих 2 грешки.

1. Харесах те.
2. Повярвах в теб.
Втората вероятно беше следствие от първата. Винаги вярвам на хората, които харесвам.

Харесах те, защото беше различен от всички други в онзи момент. Защото знаех, че има какво да науча от теб. Защото ме вдъхновяваше. Защото ме караше да се старая да показвам най-доброто от себе си. Защото тичайки след теб и опитвайки се да те стигна щях да се развивам. Защото имах усещането, че и ти ме харесваш.
Повярвах в теб, защото имах нужда. Защото бях самотна. И сама. Защото исках да повярвам.

Първото ми впечатление за теб не беше добро. И трябваше да му се доверя. Пренебрегваме интуицията си, за да дадем шанс на опита ни да се повтори.
Харесва ми как се забавляваш с истините, които ти казвам в очите, а ти приемаш за шега. Лицемерието ти е станало толкова венозно, че го приемаш в свръх дози, дори когато го пробутват на теб. Ти си дилър, който ще свърши от собствената си стока.

А аз? Аз май трябва да сменя дилъра. Защото:
1. Още те харесвам...май.
2. Вече не ти вярвам.

НЯМА ЛОГИКА

2012-01-10T00:04:00.004+02:00

Първият ми пост за новата 2012 година. Не ми се иска да е негативен, тъжен, драматичен. Не му отива й да е напудрено забавен и позитивен. Истината е, че за да не съм писала от повече от две седмици, значи че живея повече, отколкото размишлявам. А когато живееш е неизбежда да ти се случат и хубави, и лоши неща. Хора около теб да те разочароват, да те предават, да те разсмиват, изненадват, провокират. Да откриваш нови неща и да им се радваш като малко дете. Да бъдеш безразсъден и да си носиш синините след това. Да плачеш и да се смееш. Да се отказваш и после да продължиш.
Човек не може да има всичко в този живот. И ако някой ви убеждава в противното от мен да знаете - човекът си изкарва парите с реклама и просто ви продава мечти.
Преди време бях написала, че в живота няма драми, а само събития, които са се случили преди да им е дошло времето. Високото винаги изглежда по-страшно от високо. Но и гледката от там е по-хубава.
Накратко, ето какво научих във времето, в което не ми оставаше време да пиша!

Вярвай на интуицията си. Не на приятелите си или на хората, които обичаш.
Вземай необмислени, емоционални и плашещи те решения. Спомените от тях винаги си заслужават.
Не давай втори шанс на хората. Защото хората никога не се променят...към добро.
Ако някой се държи с теб иронично, нетолерантно и лицемерно, то той най-вероятно е ироничен, нетолерантен и лицемерен. Задник.
Прави нещата, които обичаш. Обичай и след края. Краят не винаги е начало. Но е по-добър от безкрайност.
Не се въодушевявай от "ние", ако знаеш, че пак ТИ ще си движещото колело.
Не търси логика в любовта. Не се бори с любовта. Остави я да бъда просто любов и стой по-далече от нея.

Мисли за себе си като за балон, пълен с горещ въздух. Изпусни малко парата и полети...до където можеш!

ПРЕМЪЛЧАНО

2011-12-20T00:50:00.003+02:00

Мястото е същото. Цветовете на стените не са се променили. Мебелите не са преместени и със сантиметър. Възглавницата е от страната, от която винаги стои.
Разликата е в детайлите. Може да ги забележи само някой, който достатъчно дълго е бил тук преди това.
Очевидно е, че нещата са се променили. Защо тогава се опитваме да се държим както преди?
Не се получава. Изкуствено е. Премълчано. Излишно приповдигнато на моменти. Кого заблуждаваме. И какво се опитваме да спасим?
Малко ми напимня за началото. Но тогава всичко предстоеше. Въздъхът се наелектризираше от напрежението на предчувствието, че нещо ще се случи. А сега - от усещането, че нищо няма да се случи.
Липсваш ми. Но сега разбирам, че ми липсваш още повече, когато съм с теб.

ПОСЛЕДНАТА КОЛЕДА?

2011-12-15T22:45:00.004+02:00

Тази седмица любовта се е изнесла от живота ми. Дори във вторник на задължителната среща на Великолепната четворка темата за мъжете беше някак си изритана в ъгъла на разговорите ни. Дори бременността на Пепи ми беше по-интересна от поредната драма, която така или иначе преглътнах.
Фокусиране. Това е основният ми преоритет сега. И разфокусиране от глупостите. Като под общия знаменател на глупостите слагам всички хора, които никога няма да мога да променя и които няма да променят мен.
През последните седмици често мисля за изгубеното време. Онова, което не усещаш как е минало и е дошла поредната Коледа или Нова година, за която нямаш определени планове и вариантът да си останеш вкъщи и да заспиш с тапи в ушите, за да не те събуди истерията в полунощ, е най-привлекателната ти опция. Честно.
А ако това е последната ти Коледа? Или Нова година? Ако наистина светът свърши на 21 декември? Чудесно, казвам си аз, имам нужда от ново начало.
Вчера за първи път през живота си изпих цяла бира. Загорка Резерва. Трябва да се опитват нови неща. А не да се оставят в резерва. За кога? Трябва да се поемат рискове и да се живее с мотивация. Защото животът е 10% това, което ни се случва и 90% начинът, по който реагираме на него.

ЕДНА ДУМА

2011-12-11T15:06:00.002+02:00

Дим. Нощ. Късно. Виждам.Чувствам. Губя. Тъжно. Назад. Напред. Никъде. Навсякъде. Забравям. Опитвам. Търся. Смисъл. Нов. Отказвам. Искам. Защо. Глупачка. Използвачка. Край. Не. Още. Шанс. Промяна. Същата. Силна. Докога. Усещам. Липса. Ти. Аз. Тя. Той. Еднакви. Мразя. Искрено. Завинаги. Глупости. Заблуда. Красива. Ден. Месец. Година. Никога. Преди. След. Изгубени. Следвам. Изследвам. Идея. Няма. Надежда. Винаги. Отключвам. Престъпление. Наказание. Любов. Консумация. Създавам. Споделям. Боклук. Да. Не. Кръговрат.

ДА ЦЕЛУНЕШ ПРИСМЕХУЛНИК

2011-12-04T15:44:00.004+02:00

Остатъците от червило по устните й говореха само за едно - дълга нощ, в която не се беше намерил никой, който да го изтрие. Прибираше се към вкъщи в 4 сутринта и никак не забелязваше, че върви сама в тъмното. Единствено фаровете на движещите се срещу нея коли от време на време я изкарваха от транса, в който беше попаднала. Дори болката в стъпалата й вече не я разсейваше. Високите токчета, на които пристъпваше пропадаха между паветата, тя ги издърпваше машинално и продължаваше.
Естествено мислеше си за него. За най-добрия си приятел. И как да му каже. Не, не как, а дали да му каже. Няколко часа по-рано беше видяла любовта на живота му. С друг. Само се целуваха, но и това не беше малко. Как й се искаше да не беше излизала от заведението, за да провежда онзи телефонен разговор. Тогава изобщо нямаше да знае, че онази ще се подпира на някаква кола и ще впива жадно устните си в някакъв мъж, чиито ръце ще се разхождат по гърба й. Колко е хубаво, че повечето хора се целуват със затворени очи и сега онази нямаше никаква идея, че е разкрита.
Първоначално се почувства сконфузно. Прииска й се да се скрие някъде, все едно тя беше тази, която правеше нещо нередно. После се осъзна. За момент дори се усмихна. Подозренията й, че само ще нарани приятеля й се потвърждаваха. Като всяка жена изпитваше почти умопомрачително удоволствие, когато виждаше интуицията й за нещата да се материализира. Край, най-после щеше да се отърве от тази малка сладуранка, която вечно се усмихваше и всички толкова харесваха. Очевидно и мъжът, който в момента я мачкаше в ръцете си. И който не й беше гадже.
Гаджето й, нейният най-добър приятел, не заслужаваше това. И тя промени посоката си и тръгна към тях, за да поправи тази несправедливост. Щеше да му разкаже всичко, което е видяла и да го остави сам да вземе решение. Разбира се, че щеше да я зареже. Нямаше как да търпи такова поведение. Щеше да го заболи. Може би нямаше да го покаже, но тя знаеше, че ще е така. И част от тази болка щеше да му е причинена от самата нея. Ох, как мразеше онази. Защо трябваше да дели вината й с нея, защо трябваше да е част от тази негативна история. Да е вестоносецът, който първи ще се сблъска с ужаса от научаването на истината.
А ако не му каже? Ако просто изпие още няколко питиета и забрави какво е видяла. Ако не беше се опитала да проведе онзи разговор по телефона тази целувка изобщо нямаше да е част от обективната й реалност. Може би не е трябвало да я вижда. А и какво означаваше една целувка? Тук на карта беше заложена цяла връзка. С всички целувки, доверие, надежди и планове, които бяха закодирани в нея. Хората правеха грешки и не всички от тях трябваше да попадат в светлините на прожекторите. Когато някой се опитваше да запази нещо в тайна, кой даваше правото на друг да му осуетява опитите?
Стоеше пред входната врата на блока му. Наоколо беше тихо и всички прозорци бяха потънали в мрак. Дали да не остави всичко така - на тъмно, без да насочва лампата на истината в лицето на приятеля си? Натисна бутона на звънеца. След третото позвъняване, чу звукът от ток и отвори вратата. Изкачи се по стълбите пеша, бавеше момента, в който ще се изправи пред него. Изненада се, когато го видя да стои на прага на апартемента си и да я чака, притворил вратата зад себе си. Вероятно се бе изкачвала твърде дълго и той се бе притеснил. Изправи се пред него и реши, че трябва да говори сега или да замълчи завинаги.
- Трябва да ти кажа нещо...
- Предположих...
Нещо в мислите й се обърка. Цялата рационалност изчезна и това, което каза беше ново и за двамата.
- Обичам те! Съжалявам...
Очите му не се промениха. Устините му не помръднаха. Единственото движение, което направи бе да открехне вратата към апартамента. Зад нея се подаде приятелката му.

ПО-ДЪЛГО ОТ ЗАВИНАГИ

2011-11-29T02:05:00.004+02:00

Някакво безсъние ме е подгонило и повлича в бездната и невинни жертви. Като тези, които доброволно ми правят компания в Skype в 2 след полунощ. Играем на "Истината или 5 лева" и е мой ред да отговарям.

Въпросът е: "Има ли някой бивш, за който истински съжаляваш, че не се е получило?" През главата ми за кратко се завъртяха 2 имена, но през сърцето ми мина само едно. Това, което написах в бялото поле пред мен - съпругът ми. И побързах да поясня "защото наистина вярвах, че ще сме заедно завинаги"!

Странно е как от всички вечни неща любовта е най-кратка!

СТОКХОЛМСКИ (ЛЮБОВЕН) СИНДРОМ

2011-11-27T23:53:00.003+02:00

Тя настояваше да пазят връзката си в тайна. Притесняваше се да се обвързва публично с човек като него. Приемаше да го харесва без дрехи, но извън бягството им от реалността не искаше да си признае, че между тях се случва нещо.

- Обаче има нещо сладко в него.
Най-добрата й приятелка очевидно го беше забелязала. Във Facebook новите й приятели никога не остават скрити за дълго.
- Има.
- Ще взема да го добява за приятел. Не за друго, просто моя тъпак да изревнува.
Страхотен план. Но защо тогава нещо отвътре я бодеше.
- Може да дойдеш с нас следващия път, когато излизаме. Така ще се запознаете и на живо.
Колко лесно било да се правиш на безразличен. Поне на думи. Ако обаче утре видеше, че общите им приятели са се увеличили с още един щеше ли да я заболи?

Начините, по които разбираше, че е попаднали в ситуация с повишена опасност, продължаваха да я изненадват. Изобщо не подозираше, че е станала жертва с добре развит стокхолмски синдром. Очевидно някой беше похитил сърцето й, но тя вместо да крещи за помощ, да се съпротивлява и опитва да избяга, се бе привързала към извършителя на това гнусно престъпление и дори бе развила чувства към него.

В крайна сметка щеше да дойде денят, в който щяха да я освободят. Щяха да застрелят в главата оня тип и тя щеше да го преживее. А ако не успее - да си потърси нов похитител. Защото на някои жени просто им харесва да са жертва на собствените си грешки.

ЛЮБОВТА НЕ ЗНАЕ КАК ДА ПОЗИРА

2011-11-26T23:56:00.005+02:00

Наближаваше полунощ, а тя седеше на пода със скръстени крака и длани отворени към тавана. Опитваше се да медитира, следвайки инструкциите на своя онлайн гуру. Гласът, който се носеше от лаптопа до нея обясняваше с равен тон как трябва да забави дишането си и да го наблудава. Но всичко, за което можеше да мисли в този момент е как точно за бога се наблюдава дишане? Очакваше се, че трябва да освободи съзнанието си, но нищо подобно не се получаваше. Напротив, започваше да се изнервя, че вече 10 минути стои в тази поза и левият й крак настойчиво започва да изтръпва.
Нямаше да й се получат нещата. Може би трябваше да опита утре. Вече беше късно и умората си казваше думата. Умората от бездействие винаги е изтощителна. Прекара целия си ден разкъсвана между спалнята и дивана в компанията на меко оранжево одеалце и един от старите й дневници. Обичаше да го препрочита от време на време, за да си припомня, че с възрастта никак не е поумняла.
Изключи лаптопа и се върна в леглото. Беше стигнала до 13 януари 2006 година. Зачете се в малките буквички, с които беше изпълнила редовете: "Колко трябва да обичаш някой, за да се откажеш от целия си досегашен живот, приятелите и семейството си, за да го последваш на другия край на света?" Беше написала това след като бе изпратила най-добрата си приятелка на летището. Няколко дни преди това тя се бе омъжила за голямата си любов и сега отиваха на меден месец в Израел, но без билет за обратен полет. Щяха да останат да живеят там, защото бизнесът му го изискваше. За неопределен период, който можеше да бъде и завинаги.
"Колко трябва да обичаш някой, за да се откажеш от целия си досегашен живот, приятелите и семейството си, за да го последваш на другия край на света?" Почти 6 години по-късно все още нямаше отговор за себе си. Изобщо този въпрос беше поставен много глупаво защото любовта не се измерва с "колко"! А и не винаги желанието да не последваш някого е равнозначно на това да не го обичаш достатъчно. Ядоса се на себе си и на това, че мисли над такива теми. Затова се бе опитала да медитира преди малко - в главата й имаше твърде много свободно място за самоанализа.
Затвори дневника и отвори гардероба си. Беше хаотично разпилян, точно като живота й. Реши да го подреди, за да се занимае поне с едно полезно нещо днес. А и ако искаше да сложи някакъв ред трябваше да започне от някъде, нали?
Размести няколко закачалки и погледът й падна върху роклята в дъното му. Дълга, бяла, копринена рокля. Сватбена рокля. На майка й. От малка обичаше да се облича в нея и да се върти, оставяйки ефирната материя да се усуква около тялото й и дори леко да я гъделичка. Може би защото толкова пъти се беше виждала в тази рокля, никога не изпита онзи непреодолим женски копнеж да бъде истинска булка. В деня, в който каза "да" на любовта на живота си носеше дълга кафява пола и бял топ, непретенциозно и ежедневно, както би се облякла за разходка в парка.
Извади роклята и я облече, не го беше правила от 13-годишна. Застана пред огледалото и се усмихна. Отиваше й. Правеше я да изглежда...щастлива. Приличаше на голямо щастливо бяло клише. Липсваха й само няколко истерични шаферки. И разбира се, годеник. Но това бяха детайли. Отиде до един шкаф и извади от него кутия със снимки. Разрови се в тях и издърпа една, от която я гледаха усмихнатите лица на родителите й. От сватбения им ден. Изглеждаха така щастливи, толкова млади и красиви, а това, което блестеше в очите им от километри си личеше, че е любов. От онази, старомодната, която днес трудно се среща. Или поне не я откриваше в сватбените снимки на приятелите си във Facbook. Любовта не знае как да позира.
Изглежда днес бе денят, в който щеше да се рови в миналото. Дневникът й, роклята, снимката - някакво пътуване назад във времето, за което не й трябваше машина, а само повод. Защо гледаше назад? Какво търсеше да открие там? Успокоение? Отговори? Проекция за бъдещето си?
Ставаше късно. Прибра снимките и свали роклята. Не я сложи на закачалката, а я сгъна и прибра в една кутия. След това прибра там и дневника си и се зави през глава.
Ставаше късно. Утре трябваше да стане рано, за да подпише документите си за развод при адвоката.

УДИ АЛЪН ЩЕ МЕ РАЗБЕРЕ

2011-11-20T22:07:00.003+02:00

Случайно попадам на "Дневникът на Бриджит Джоунс". Историята за любовния триъгълник е толкова банална, че единствено подкупващата усмивка на Хю Грант може да ме задържи в играта. Само във филмите една пухкава отчаяна жена ще зареже Хю Грант заради мъж в пуловер с еленчета. В живота изобщо не е така.

Когато на пътя ни се появи Мистър Егоцентрик, въоръжен с всичките си безобразни подмятания, дребни трикчета и невъзможности, бързаме да си счупим краката да тичаме след него. Търпим всичките му настроения, обиди, жени. Обожествяваме мизерния му живот, в който е толкова нещастен, че постоянно трябва да заблуждава себе си и останалите, че всъщност е изключително успешен и доволен от постигнатото.

И господин Елен. Винаги на разположение. Винаги готов да помогне. Откровен и директен, без игрички и капани от типа "Аз искам да си мислиш, че аз си мисля, че ти ще си помислиш, че аз си мисля..." Толкова е добър, че се питаш какво не му е наред, че те харесва. Със сигурност му има нещо.

Сега е моментът да извадя дефибрилатора, защото тази история умира. Или да го прибера в нощното си шкафче и да я оставя да свърши. Защото във филмите по сценарий винаги трябва да избереш добрия герой, но в живота мога да избера да пратя и двамата по дяволите. След това да си пусна нещо на Уди Алън.

БЪЩЕЩО НЕСВЪРШЕНО ВРЕМЕ

2011-11-16T00:11:00.005+02:00

Един студен ден идва и ти сервира, че не сте имали бъдеще.
Разстройваш се. Става ти мъчно. После те хваща яд колко е глупав.
После, когато оставаш сама си признаваш, че и ти винаги си си мислела същото за отношенията ви.
Съгласяваш се, че нямате бъдеще, но защо да нямате настояще?

Някои от нас се влюбват само в лоши момчета, защото не искат да причиняват себе си на добрите!

На старта на една връзка всички са наравно. След това започват да тичат в една посока, но с различна скорост. И скоро единият е много преди другия и някак си по пътя се сблъсква с някой друг, може би също изостанал в своето състезание. И двойките се разбъркват. Прегрупират. Фаулират. Понякога и финишират. Но рядко заедно.

Парфюмите изветряват. Отношенията между хората - също. Парфюмите са заменими. А хората?

КЕЧ НА АСФАЛТА

2011-11-13T22:41:00.006+02:00

В един друг свят вероятно щях да бъда жената, която в неделя стои вкъщи и подрежда възглавничките върху дивана, докато в кухнята ухае на нещо вкусно и приготвено в печката. В този съм просто жената, която в неделя се излежава върху разхвърляните на пода възглавници и дрехи и хапва нещо, което идва след обаждане по телефона.
Ако бях като другите, които са минавали през леглото ти вероятоно щях да бъда мила и любвеобилна, когато искам да правя секс. А не да те удрям и блъскам, закачайки се като малко дете.
Когато порастна ще стана нормална. Обещавам. До тогава не мога да обещая нищо повече от шизофренично поведение, което 1. обърква, 2. дразни, 3. изнервя, 4. не води до никъде и 5. пристрастява.
Не останаха много хора, които да вярват, че любовта е важна част от живота ни и ако ти се случи се мяташ без да му мислиш много. То от мислене и думи в любовта така или иначе смисъл няма. И въпреки това се сещам за история, която чух преди няколко дни. Как приятелите на един колега толкова прекалили с алкохола една вечер, че решили да играят кеч. На асфалта. Един от тях постоянно се хвърлял върху другите и най-често завършвал със сблъсък в земята. Май и мятането в любовта завършва по същия начин - целият си в синини, които си си осигурил сам и накрая се чудиш кой ти го причини това!
Не върви и да се откажеш. Въпреки това, което вчера прочетох в статус на Милена Фучеджиева: "обратно на препоръчваното: не казвай "обичам те" освен ако не го казваш на дете или животно. извън тях можеш да си позволиш лукса на тези думи не повече от 1-2 пъти в живота. ако ги чуеш от човек, който преди да те срещне ги е казал на друг със замечтан поглед, не му вярвай - мечтае за себе си. този, който не се обича, помита всичко до пълна пустиня. задача за домашно: колко пустини можеш да създадеш заблуждавайки, че вярваш в любовта?"
Отговорът ми: ЕДНА! Тази в себе си.

ПРОКЛЯТИЕТО

2011-11-10T22:44:00.005+02:00

Тези дни ми се правят нови неща. Чувствам се като малко дете, което открива света за първи път и всяко изживяване взривява адреналинова бомба в мен. Какво разхищение на време е да се задържаме постоянно върху релсите на рутината и да залагаме на сигурното. Не искам да съм робот, който минава по един и същи път всяка сутрин, пазарува със затворени очи в супермаркета, защото знае къде стои всяко нещо от списъка му за покупки и най-важното - не искам през главата ми да минават все едни и същи мисли.

От три години се опитвам да направя нещо ново - да се науча да карам сноуборд. И някакво мъгливо проклятие проваля плановете ми, включително и тази година след като потенциалният ми учител се раздели с голямата си любов и реши от мъка да замине в Индия. Не можеше ли просто да се напие както правят нормалните хора и след това да грабнем дъските и да хванем гората? Очевидно не, защото проклятието работи на пълни обороти. Че даже и оувъртайм към някоя туристическа агенция, която предлага билети до Индия.

Понякога искаме неща, от които нямаме нужда. Друг път се нуждаем от нещо, което не искаме. Но и в двата случая е важно да действаме. Животът минава покрай нас и в един момент ни отнася като лавина и ако не сме подготвени да й избягаме ще си останем затрупани под собствената ни нерешителност и страхове.

Може би няма нищо случайно в това, че толкова много искам да се науча да карам сноуборд. Може би имам нужда от уроци по падане, които да ме усъвършенстват в запазването на равновесие. Може би е дошъл моментът, в който ще спра да се катеря към върха и ще се наслаждавам на спускането. Може би...

О, Бали!

2011-11-08T23:44:00.006+02:00

Нищо вече не е същото. Приеми го вече и да продължаваме напред.
Стига хленчи, стига гледа с тези очакващи очи.
Няма да стане по твоя начин.
По-добре не казвай нищо, замълчи и просто си тръгни. Ако няма кой да те спре, да те помоли да останеш, не се обръщай назад. Да се върнеш, където не си желан ще те нарани повече от това да излезеш на студа и да се прибереш сам.

Мисля си за къщата си в Бали. Тази, която след известно време ще си купя, ще зарежа целия си повърхностен живот тук и никога повече няма да ставам в 7.30, за да ходя на работа. Почти усещам бриза по плажа, който леко се заиграва с балдахинитеhttp://www.blogger.com/img/blank.gif около верандата на къщата. Ще се измъквам от леглото, облечена в старите ти боксерки, за да приготвя фреш от пресни плодове. Ти ще донасяш риба, а аз ще се правя, че ти вярвам, че си я уловил с двете си ръце, а не си я купил от близкия пазар.
Заминавам.

******************

Може ли 1 Онлайн приятелка да събере на 1 място 1000 фена? Може, ако дадеш своя LIKE!

ЛЮБОВТА ЩЕ НИ РАЗДЕЛИ

2011-11-04T22:42:00.008+02:00

Обикновено хората се разделят тогава, когато любовта си отиде. Логиката на живота е такава. Мразя логиката. Тя е нелогична. И скучна.
Необикновените хора се разделят, когато се обичат. Това, което научих през последните дни е, че раздялата е хубаво нещо. Защото, за да се разделиш, преди това трябва да си се събрал с някой или нещо.
Края трябва да е край. А не изнасилено удължен кръговрат. Свещи върху масата, които ще запалиш с някой друг. Възглавница, върху която е заспивала друга глава.
Възглавниците, както и любовта не са за многократна употреба.

Колкото и да се измъквам на пръсти, в крайна сметка пак свършвам в ръцете ти. Бягам, но знам, че ще се връщам, докато поканата важи. Ти ще имаш всичко, а аз ще си тръгвам в антракта.

*за снимката любезно copy-paste-нах от блога на Teya Deya

******************

Може ли 1 Онлайн приятелка да събере на 1 място 1000 фена? Може, ако дадеш своя LIKE!