Антиб през нощта. Прекрасен. Малки светлини, шум на разбиващи се вълни и един морски фар. Истински, кацнал на един хълм над залива и размахващ светлините си като джадай от Междузвездни войни.
Не мога за заспя. Вече от няколко часа всички в апартамента са по леглата си, а аз съм само с града и лаптопа си. Водя някакъв безсмислен разговор, който запълва моите неспящи часове и губи тези на някой друг. Нищо не се губи в природата, просто се прелива от една часова зона в друга.
Получавам тази песен:
http://www.youtube.com/watch?v=vJebaquYJl4
Обичам Morcheeba. Обичам спомените си, напоени с тяхната музика. Струват ми се перфектен саундтрак за тази вечер. Сега ще добавя още един към колекцията си - Crimson и първите ми вдишвания на френския въздух, който бях чакала толкова време. Всеки път, когато отсега нататък слушам тази песен ще настръхвам от усещането за безтегловно щастие от сбъдването на една наивна мечта, от тези, които са само на един самолетен билет разстояние, но отлагаме прекалено дълго.
Странно е как има места, на които се чувстваш точно на мястото си. Като пъзел, в който си последното липсващо парче. Точно такова е усещането ми за този град. Стъпвам по малките улички на Стария град и не ги чувствам никак чужди. Краката ми перфектно знаят пътя и уверено ме водят напред. Погледът ми блуждае към прозорците над мен. Обожавам прозорците. Обожавам и да ги снимам. Особено на такива места. Единствено в Хърватска съм виждала други такива прозорци, с които обективът на фотоапарата ми да изжевявя истинска любовна история. Някой ден ще събера снимките си в изложба. Да, изложба на прозорци в сграда без прозорци. Много концептуално.
Връщам поздрава с друга песен, която някак си ме обяснява в 3 минути:
http://www.youtube.com/watch?v=Jj6yXxVc21Y&feature=relmfu
Тази песен не я свързвам със спомени. Но имам много ясно усещане за нея, което винаги, когато я чуя ме разтърсва от върховете на пръстите на краката ми до върха на косите ми. Нали помните как като деца нареждахме парченцата от играта домино и бутахме първото, което буташе следващото, то следващото...и така докато всички паднат. Е, аз се чувствам като това последно парченце от редицата, което стои и гледа идващата към него вълна. За първи път тази вечер обаче усетих нещо ново...че мога да не стоя и да чакам да ме съборят. Какво ще направя ли? Утре ще отида в Кан и ще си сбъдна още една мечта. Това е начинът да се справиш с вълната срещу теб - да я яхнеш и да се понесеш на нея, а не да я чакаш да те събори.
Като мечтата ми да напиша книга. Казвам, че никога няма да напиша една и получавам отговор "Тогава напиши половин книга!" Най-ценният съвет, който ще получа тази вечер. Жалко, че няма да мога да отговоря с нещо поне на половина толкова смислено. Но и да губиш времето на хората е талант...
А времето тази нощ е разтегливо понятие. Дори не искам да поглеждам часовника, във ваканция съм и не искам да се съобразявам с условности. Очите ми не се затварят, не усещам умора, може би защото днес проспах деня на плажа. Сега коленете ми са изгорели. Приятно е. Не е болка, а по скоро някакво леко гъделичкане.
На ъгъла пред сградата спира някакъв младеж с Vespa. Точно като онази от мечтата ми с разрошените коси. За момент се замислям, че мога да взема стълбите до долу за не повече от минута. Но преценявам, че някои мечти остават по-красиви, ако са неизживяни. Както казва Сизиф-Перпето Мобиле: "Тела с дрехи много ме кефят, защото дразнят въображението"! Да живее въображението.
Вече не помня изпратих или получих тази песен:
http://www.youtube.com/watch?v=W_Tvg2sbAN8
Но е чудесен финал. Само за тази нощ. Защото искам още...
0 коментара:
Публикуване на коментар