АНТИРОМАНТИЧНО

Обичаше да се срещат в дъжда. Да усеща как капките падат по раменете й и застиват по тях, сякаш бяха части от пъзел, който само неговите ръце можеха да подредят. Кожата й настръхваше, също както го правеше всеки път, когато мислеше за него. Хората я гледаха възмутено, скрити под навесите на сградите, сякъш се страхуваха, че ако дъждът ги докосне ще се стопят. А тя вървеше с глуповата усмивка на лицето си и дори не забелязваше осъдителните поклащания на глави. Когато валеше имаше способността да изключва света около себе си, да забравя, че хората бяха малки, злобни човечета, които се страхуват да живеят без предразсъдъци и че никога няма да са достатъчно смислени, за да се радват на свободата си, която повечето от тях дори не подозираха, че имат.

Щяха да се срещнат под нейното дърво. Това, което той й подари за рождения й ден. Нямаше как да забрави 16 януари – деня, в който светът беше затрупан от сняг и температурите бяха далеч под нулата, но тя усещаше, че цялата гори. Докато стъпваше със завързани очи по мекия, хрупкащ сняг, дори и не подозираше какво я очаква. Затова й когато той махна превръзката от очите й и тя се озова пред огромното дърво, прегърнато от зелена панделка, не можа да каже й дума. Толкова пъти беше обяснявала за мечтата си да има свое дърво, но никой никога не я беше приемал на сериозно. И ето че сега този човек, който я познаваше от няколко дни, я бе довел тук, за да й даде нещо, което никога нямаше да й принадлежи истински, но беше толкова желано от нея. Гледаше дървото, което гордо се бореше със затрупващия го сняг и се протегна, за да хване ръката му.

Пристигна първа при дървото. Беше април и първите пролетни топли дъждове бяха направили мек зелен килим от трева. Крачките й се успокоиха, не й беше нужно да поглежда часовника на дясната си ръка, за да знае, че е подранила. Обичаше да идва първа, да спира до дървото и да прокарва ръка по кората на стъблото му. Грапавата повърхност сякаш се наместваше в дланта й и й предаваше усещанията на му. Затваряше очи и си представяше всички тези години, в които то е стояло тук, на този хълм, без да помръдне, брулено от ветрове, заливано от дъждове, изсушавано от слънцето. Гордо и непримиримо размахвайки клоните си, борещо се за оцеляването си, даващо живот на малките листенца, които и тази пролет обличаха короната му. Усещането беше като да държиш в ръцете си буркан, в който е затворено времето – часове, дни и години, консервирани и събрани в дланта ти.
Въпреки че дървото беше поне 3 пъти колкото собствения й ръст тя никога не се чувстваше незначителна или малка пред него. Усещаше го по-скоро като защитник, който би я обгрижвал, когато е застрашена. Удобно сядаше в основата на дънера му, отпускаше гърба си по дължината на стъблото му и затваряше очи. Точно в тези моменти разбираше какво означава светът да се върти. Чувстваше се като малко момиченце на въртележка, което не иска да слезе от нея. Нямаше място на света, където да се чувства повече себе си. Тук, до това дърво, преоткриваше силата да е достатъчна сама на себе си и да не се оглежда постоянно за някой или нещо, което да я допълва. Понякога дори си представяше, че е малко цвете, което някой е посадил в основата на дървото, а с времето корените им са се сляли в едно и по тях течеше истинско щастие.

Мислите й се разпаднаха на милиони малки парченца от познатия звук, който чу в далечината. Беше странен микс от леко скърцане и пукот. Обърна се и го видя. Носеше се бавно върху велосипеда си и в момента, в който го забеляза, тя се усмихна и помаха. Беше го виждала толкова пъти върху колелото му, но днес й напомни за времето на първата им среща. Начинът, по който очите му се бяха спрели на нея, разсеяните погледи, прикрити в огледалата около тях, небрежното статично електричество във въздуха, когато бяха на сантиметри един от друг, невъзможността да бъдат по-близо. Трудно е да прикриеш нещо, което иска да се освободи от теб и да се предаде на другия. Сега изглеждаше по същия начин. Опитваше се да върти педалите по-бързо, отколкото силите му позволяваха, ръцете му стискаха кормилото, но тя знаеше, че му се иска да притискат нейното тяло. Странно е как хората, които най-силно се привличат понякога се страхуват да си го покажат, уплашени, че като еднаквите полюси на магнит може да се отблъснат.

Гумите му нагазиха в зелената трева и оставиха след себи си тънка следа, която бързо се запълни с вода от дъжда, превръщайки се в малка река, която прорязва поляната. Когато наближи дървото, той намали темпото и плавно остави колелото само да убие скоростта си и да спре. Бавно слезе от него и побърза да си скрие от дъжда под короната на дървото. Наоколо беше толкова тихо, че единственото, което се чуваше бяха преследващите се из въздуха капки, които след това се разбиваха в земята. И дъхът му. Беше учестен и леко хриптящ – издаваше умората му. Ако не валеше може би щеше да се чува и сърцето му, което се мяташе в гърдите му като ранено животно, което осъзнава, че е в капан, от който няма да се измъкне живо. Трябваха му няколко минути, за да се успокои. След това, почти без да обръща никакво внимание на дървото пред себе си го заобиколи и се насочи към дървената пейка, която стоеше на по-малко от половин метър. Седна на нея и отпусна уморените си крака. Погледът му се насочи към малка метална плочка в десния край на пейката, на който имаше надпис: “На безценната жена, която вече не е тук, но остави цялата си любов в мен!” Докосна го с длан, за да изтрие малките капки и за момент почувства същото, което изпитваше преди години, когато се срещаха на същото това място в дъжда и той изтриваше с ръцете и устните си дъжда от кожата й.

Пак валеше и миналата година по това време, когато донесе урната с прахта й и я остави да се разпилее в короната на дървото. Дървото, което беше обичала така пламенно през всичките 51 години на съвместния им живот.

Pin It